Части от статията са публикувани в списание Одисей, бр. 2 / февруари 2004 г.

     [Някои физически данни за Луната]
     [Накратко за типовете лунни обекти, достъпни за наблюдение]
     [Някои догатки за структурата на лунните недра]
     [За кратковременните лунни феномени]
     [Теории за произхода на Луната]
     [Кратка хронология на първите полети до Луната]

      Много отдавна находчивият човешки ум е търсил закономерности в движенията на небесните светила, поставяйки началото на една от най-древните науки - астрономията. Предсказването на движениятя на Слънцето и Луната и на явленията, свързани с това, е било векове наред привилегия за избранници - жреци, мъдреци, кралски астрономи.
      Днес трудно можем да сме напълно изчерпателни, когато говорим за забележителната роля на Луната в историята на човешката цивилизация. В древна Месопотамия, Китай и Египет, Луната е била обожествена. В нейно име са правени жертвоприношения, отдавани са й почести. За египтяните например тя е Тот - бог на времето и мъдростта, наместник на Ра, покровител на писарите. За древните гърци Луната е богинята Селена, родена от титана Хиперион и Гея (Земята), прогонваща мрака на богинята на нощта Нукта. Религиозните празници и обреди на много народи са съобразени с лунния календар и това е така до наши дни!

      Най-силните въздействия, които нашият свят изпитва от други небесни тела, са тези от Луната и Слънцето. Техните гравитационни смущения са причината, при всеки прилив и отлив да се изместват милиарди тонове океанска вода. На подобни приливни сили е подложена и земната кора, което повлиява тектониката, а може би и сеизмичната активност на Земята!
      Интересно е влиянието на Луната върху живата природа. Знае се, че растежа на житните и на други видове растения се забавя преди пълнолуние. Отдавна е известна промяната на човешкото настроение и поведение около пълнолуние. Макар недостатъчно изучени, механизмите на тези въздействия са в ход от хилядолетия и по един или друг начин, дават своето отражение в битието ни.

      Ето накратко някои физически данни за нашия спътник:
      Средното разстояние от Луната до Земята е 384 400 км. Луната прави една обиколка около Земята за 27 денонощия, 7 часа, 43 минути и 12 секунди - един сидерически месец. Но интервалът между две едноименни лунни фази (между две новолуния) е по-дълъг - 29 денонощия, 12 часа, 44 минути и 3 секунди, което е един синодически (лунен) месец. Причината за това закъснение е, че Луната обикаля около Земята в същата посока, в която и Земята около Слънцето. Докато Луната обиколи Земята веднъж, нашата планета изминава известен път по своята орбита. Затова до момента на следващата едноименна фаза от гледна точка на земен наблюдател, Луната ще трябва да измине допълнителен път - малка част от следващата си обиколка.
      Лунната орбита е наклонена спрямо равнината на земния екватор на 5^о и 8'. Луната е четири пъти по-малка от Земята по диаметър и 81 пъти по-малка по маса. Средната й плътност е 3.34 гр/см³, т.е. по-малка от земната. Периодът на околоосното въртене на Луната съвпада с периода на обикалянето й около Земята, затова Луната е обърната винаги с една и съща страна към нас!
      Гравитационното привличане на лунната повърхност е 6 пъти по-слабо от това на Земята, поради което Луната не би могла да задържи атмосфера около себе си. Денят на Луната трае две земни седмици, през което време лунната повърхност по екватора се нагрява до +120^оС. През двуседмичната нощ обаче, температурата й се понижава до -150^оС. При пълно лунно затъмнение температурните промени са още по-резки. Докато земната сянка покрива Луната, само за 1.5 - 2 часа, температурата там спада с 200^о. Поради тези редуващи се температурни разлики, повърхностният слой на Луната е порест (шуплив).

      Дори с невъоръжено око можем да видим върху Луната тъмни и светли области. Светлите са наричат материци и представляват неравни планински райони. Тъмните области са обширни равни безводни долини, наречени въпреки това морета. Моретата са назовани със странни имена - Море на яснотата, Море на изобилието, Море на влажността и пр. Ако наблюдаваме Луната през телескоп при увеличение 100 пъти, по нейната повърхност ясно ще различим няколко типа обекти - множество малки кратери, по-големи кратери във вид на пръстеновидни планини - циркуси, понякога с централни възвишения в тях и множество планински вериги. Лунните кратери носят имена на древни и по-съвременни учени - Кеплер, Коперник, Платон, Аристарх и пр. Планинските вериги носят имена на земни планини - Алпи, Карпати, Пиренеи и др.

      Най-много подробности върху Луната можем да наблюдаваме от момента, когато тя е като тънък сърп, до няколко денонощия преди пълнолуние и после, при стареенето й - до новолуние. Тогава в полусянката между осветената и тъмната част на лунния диск (т. нар. терминатор), неравностите по повърхността се осветяват косо от Слънцето и хвърлят дълги сенки, правещи картината релефна и впечатляващо контрастна. Тогава циркусите изглеждат със стръмни склонове и като че ли по-дълбоки, което обаче не пресъздава реалният им вид! Техните действителни диаметри са от 50 до над 100 км и са доста по-големи в сравнение с височината на окръжаващите ги валове, която е само километър - два! При такова косо осветление можем да подценим други типове обекти! При увеличения около и над 200 пъти, на някои места по Луната можем да видим тънки, едва забележими пукнатини, които в действителност са огронми пропасти, прорязващи лунните долини. Такава е например "Правата стена" - дълга отвесна пропаст дълбока 300 метра!

      Луната е призната за мъртъв пустинен свят. При отсъствието на атмосфера и произтичащите от това крайно неблагоприятни условия, съществуването на каквато и да е форма на живот по лунната повърхност е немислимо!
      Може ли обаче по външния вид на Луната да се съди за вътрешният й строеж - за нейните недра и ядрото? Предполага се, че лунното ядро не е толкова плътно, както земното, но е загатка дали лунните недра са все още топли! През 1964 г. по време на пълно лунно затъмнение, американски астрономи са изследвали Луната в инфрачервената област и са открили няколко стотин топли точки, неравномерно пръснати по целия лунен диск. Тяхната температура се оказала с няколко десетки градуса по-висока от тази на околното пространство! Такива точки са големите кратери Коперник, Тихо и Кеплер, но и много други малки кратери с диаметър само няколко километра! Оказало се, че на материците тези топли кратери са по-малко, отколкото в моретата.
      Дори при по-слаби увеличения на телескопа от около 60 - 70 пъти се вижда, че около кратерите Коперник, Кеплер и Тихо, радиално във всички посоки се разпростират дълги светли лъчи! Предполага се, че това е вулканична пепел изхвърлена при някогашни изригвания - тези лъчи представляват ниски насипи, хвърлящи сянка при косо осветление от Слънцето. Другият им възможен произход е ветрилообразно разпръснал се около кратерите кварц, след удар на големи метеорити в лунната повърхност. На много места по Луната е намерен кварц във вид на стъкловидна материя, свидетлство, че части от повърхността са били някога силно нагрявани при метеоритни удари или по други причини.
      Лесно се вижда още, че пръстеновидните планини са доста по-малко на брой в моретата. След спектрален анализ на отразената от техните скали светлина се оказало, че те наподобяват земните вулканични скали. При анализа на лунните образци, доставени от космическите мисии, в тях са открити алуминий, хром, натрий, желязо, кобалт и др. характерни за състава на земните базалтови скали, но е отчетено сравнително по-голямо съдържание на титан, цирконий и берилий, както и на радиоактивните уран и торий. По съдържанието на тези радиоактивни елементи и по продуктите от тяхното разпадане е установена възрастта на лунните породи - между 3.3 и 4.6 млрд. години, т.е. колкото е възрастта на нашата планета.
      Всичко това показва, че както на Земята, лунната кора се е образувала при редуване на планинообразуващи процеси с пропадания на големи области, заливани с магма от недрата. Това води към хипотезата, че някога е била налице подкорна дейност на лунните недра и че големите кратери са образувани при вулканични изригвания. В противовест на тази теория обаче съществува друга, според която кратерите са следствие от метеоритни удари. Близките детайлни фотографии заснети от космическите апарати не разрешиха спора за произхода на кратерите, разгорял се в края на 1950 г. В полза на метеорната хипотеза се сочат множеството малки ударни кратери по склоновете на големите древни циркуси, което говори, че последните са били буквално шлифовани от метеоритите в продължение на милиони години. Това обаче не обяснява закономерността в разположението на лунните образувания, която едва ли е резултат от случайни метеорни попадения!

      Сега на Луната не се наблюдават никакви тектонични изменения.
      На 2 срещу 3 ноември 1958 г. обаче, руският астроном Николай Козирев от Кримската обсерватория наблюдава явление, твърде много приличащо на вулканично изригване! Един час след полунощ астрономът вижда централното възвишение на циркуса Алфонс някак неясно и почервеняло. В 8:30 часа той е поразен от ярко-бялото оцветяване на централния връх. В спектъра му се наблюдавали емисионни линии на въглерода! Като че ли е станало изригване на нагрети пари на въглерода в безвъздушното пространство около Луната! Циркусът Алфонс е с диаметър 124 км, а централният му връх се издига почти на километър от дъното.
      Тази новина предизвикала голям интерес, тъй като и преди са били наблюдавани странни явления, като "мъгла" в кратера Алфонс, при снимки в синята и инфрачервената област на спектъра. Всъщност, още през 1787 г. Уйлям Хершел публикува съобщение за три действащи вулкана на Луната, светещи върху тъмната й страна при новолуние. Тогава той описва два от вулканите като почти угаснали, но третия, който проследил в продължение на две нощи, описва като "купчина горящи въглени". Хершел е бил човек с голямо въображение и мнозина не повярвали на съобщението му. След Хершел, през 1843 г. немският астроном Йохан Шрьотер описва промени в кратера Линей, който бил с диаметър 10 км. След дългогодиши наблюдения той установил, че кратерът постепенно се смалил! По фотографии заснети от Аполо 15 се вижда, че днес кратерът Линей е с диаметър само 2.4 км! Шрьотер, както и много учени по негово време са вярвали в съществуването на разумен живот на Луната. Дори той приписал наблюдаваната аномалия на "индустриалната дейност на селенитите"!
      През 1869 г. астрономи наблюдавали странни светлинни явления в югоизточната част на кратера Платон, които били изтълкувани от Камий Фламарион като оцветявания, вследствие растителност! Колкото и да е странна, тази теза е възприета по-късно и от американския астроном Уилям Пикеринг! Кратерът Платон е с диаметър около 100 км, а окръжаващия го вал се издига на височина между 900 и 1500 метра над равното му дъно. Той е един от най-наблюдаваните лунни обекти през изминалото столетие - много астрономи са регистрирали и картографирали редица преходни явления в него, като поява и изчезване на дребни кратери и възвишения, необясними тъмни сенки, цветни петна и пр. Някои от неговите наблюдатели не били склонни да приемат, "че Луната е мъртъв свят, на който никога нищо не се случва"!

      Такива "кратковременни лунни феномени" са наблюдавани и по-късно, до наше време! На 6 юли 1954 г. Франк Холстед от обсерваторията Дарлинг в Минесота, наблюдавал права черна линия в кратера Пиколомини. По-късно линията изчезнала, но наблюдението е потвърдено и от други астрономи. През 1963 г. астроном от обсерваторията Лоуел наблюдава ярко червено петно около кратера Аристарх. Някои учени предполагат, че неизвестен до момента лунен минерал може да луминисцира под действието на ултравиолетовите лъчи или на заредените частици от слънчевия вятър. Преди 20 години съветски и американски автоматични станции са предали данни за сияния и раздвижвания в същия кратер и в планинската област "Глава на кобра".
      През 1988 г. четирима гръцки астрономи съобщават, че на 23 май 1985 г. при снимки на младия лунен сърп, върху един от кадрите си са открили на самия терминатор продълговато петно с размери 22.5х18 км, югозападно от кратера Прокл. На разстояние 50 км от центъра на петното е забелязано осветяване на околния релеф, което говори, че светоизточникът е бил на известна височина над повърхността. На кадрите заснети преди и след това обаче обекта не е регистриран, т.е. касае се за краткотрайно явление.
      Явление подобно на това са заснели и двама сътрудници към Харковската обсерватория - С. Измайлов и В. Давиденко. Техните снимки били толкова необичайни, че до преди съобщението на гръцките си колеги, не са посмяли да ги публикуват! На 11 януари 1978 г. около 15:30 часа по гринуич, двамата направили пробна серия снимки на младия лунен сърп със 130 миллиметров телескоп-рефрактор. Върху втория и третия кадър те виждат ярко петно близо до кратера Хазе, с размери 60х70 км, около което се забелязвала мъглива област с размери почти 200х300 км. На третия кадър централното светло петно липсва, но околната мъглива област все още се вижда. На следващите два кадъра мъгливата област намалява, докато на шестия тя вече е невидима! По интервалите между снимките е оценено времето на просъществуване на явлението - около 30 секунди.
      Поради краткотрайността на явлението, наблюдавано от гръцките астрономи, може да се предположи, че става дума за метеоритен удар върху лунната повърхност. Според други специалисти обаче е възможно тези явления да се дължат на моментно изтичане на газ при тектонични трусове, каквито действително съществуват и също се отнасят към "кратковременните лунни феномени". Всяка година на Луната се регистрират около 3 000 леки труса!

      Днес е по-популярно схващането, че през последните 2 - 3 млрд. години лунната повърхност не е променяна съществено от тектонична дейност и че повечето лунни кратери са следи от интензивни метеоритни бомбардировки през първите половин милиард години от съществуването на Луната. Така се доближаваме до друг интересен въпрос, предизвикал немалко спорове - този за произхода на Луната!
      Съществуват три основни хипотези, според една от които Луната е чуждо тяло, прихванато в орбита от гравитационното поле на Земята. В подкрепа на тази хипотеза се посочват наблюдаваните разлики в химическия състав на лунните и земните скали. Според друга хипотеза Земята и Луната са се образували заедно като двойна планета, при вплътняването на един и същи облак от газ и прах преди 4.6 млрд. години. В подкрепа на това се посочва сходната възраст на земните и лунните скали. Тази хипотеза обаче не обяснява разликите в състава на същите тези скали!
      Третата хипотеза е т. нар. "голям удар", според която Луната се е образувала след някогашен сблъсък на голямо космическо тяло със Земята. Тялото е имало маса 1/10 от земната и е ударило косо повърхността, изхвърляйки в орбита множество отломки, от който по-късно се е формирала Луната. Предполаага се, че на мястото на изхвърления материал днес се намира Тихоокеанския басейн.

      Може ли в наши дни да се наблюдават преки метеорни удари върху Луната?
      През определени периоди от годината Земята и Луната преминават през облаци от космически частици - разсейващи се опашки на отдавна преминали комети. В нощите през тези периоди в небето можем да видим повишен брой метеори, т.е. "падащи звезди", който понякога, макар и рядко, са толкова многобройни, че се наблюдават като особено красиви метеорни дъждове. Тогава срещащите се със Земята частици навлизат с голяма скорост в плътните слоеве на атмосферата и светейки изгарят, без да достигнат повърхността. Луната обаче няма атмосфера и срещата на частица с нея означава директен удар в повърхността й! Действително по време на метеорни потоци са наблюдавани попадения върху Луната. По време на максимума на някой от по-интензивните потоци, като Леониди, Персеиди и др., ако Луната е над хоризонта и не е пълна, има вероятност да видим върху тъмната й страна краткотрайни присветвания с блясък, достигащ този на средно ярка звезда. Такива явления са напълно достъпни за наблюдение с неголям любителски телескоп, далекоглед или по-мощен бинокъл.

      Мечтата на човека да стъпи на Луната се осъществява едва в края на 60-те години на миналия век. Тази идея обаче е вълнувала хората много преди това. Първо и може би не случайно, тя се прокрадва в сатирични произведения като "Другият свят" на Сирано дьо Бержерак, излязла през 1657 г., "Пътешествията на Гъливер" на Суифт от 1764 г. и "Обединителят" на Даниел Дефо от 1705 г. По-късно някои фантасти подхождат сериозно към нея - Едгар Алан По написва "Невероятните приключения на Ханс Пфал" през 1835 г., а Жул Верн - "От Земята до Луната" през 1865 г., в която чрез въображаемо пътуване в снаряд, авторът удивително точно предсказва моменти от реален полет до Луната. През 1901 г. Хърбърт Уелс публикува "Първите хора на Луната".

      В края на 50-те години на миналия век са изстреляни първите съветски автоматични станции към Луната и почти веднага започва атрактивната надпревара по "усвояването на Луната" между двете свръхсили САЩ и СССР. Ето накратко първите по-важни стъпки към опознаването на нашия спътник и резултатите, които тогава стават известни:

      2 януари 1959 г. Стартира съветската автоматична станция Луна-1, която преминава на около 5000 км от Луната и остава на орбита около Слънцето. При излитането, на височина 100 000 км над Земята, от последната степен на ракетата-носител е разпръснат натриев облак, образувал изкуствена комета, която била наблюдавана от много страни по света.

      12 септември 1959 г. Стартира Луна-2, която след два дни достига Луната и пуска върху нейната повърхност вимпел с герба на СССР.

      4 октомври 1959 г. Стартира съветската автоматична станция Луна-3, която на 7 октомври заобикаля Луната и фотографира в продължение на 40 минути невидимата й страна, като предава снимките на Земята.
      При тези първи полети до Луната е установено, че тя няма магнитно поле и радиационни пояси. Получени са ценни сведения за космическите лъчи и частици.

      26 януари 1962 г. Първата американска автоматична станция Рейнджър-3, пусната към Луната. Тази и следващите няколко станции Рейнджър падат и се разбиват върху Луната, но приближавайки се към нея, те снимат и предават по телевизионен път изображения от повърхността й. Така например последната снимка на Рейнджър-9 е заснета само четвърт секунда преди гибелта й и показва площ 76х68 метра, заснета от височина 600 метра. Става ясно, че лунните кратери не са ограничени по размер и най-малките от тях са с диаметър около 0.5 метра.

      През 1965 г. съветската станция Сонда-3 прелита покрай Луната и предава снимки на незаснети от Луна-3 райони от обратната й страна. По тези снимки и по получените от Луна-3, са открити т.нар. таласоиди - големи долини, подобни на лунните морета на видимата страна. Оказва се, че на невидимата страна моретата са по-малко, а планините - повече.

      31 януари 1966 г. Съветската станция Луна-9 каца меко в Океана на бурите и предава на Земята първите кръгови панорами от околния пейзаж. Снимките са заснети от височина 60см. На тях обаче не се вижда очаквания дебел слой космически прах, какъвто би следвало да има на повърхността след милиони години отлагане от космическото пространство! Под тежестта на станцията почвата леко хлътва - след втория сеанс, предаваните снимки се оказват с леко променен ракурс. Това означава, че лунната почва е шуплива!
      Въпросът за липсата на космически прах се оказал доста интересен. През 1966 г. американската станция Сървейър-1 каца меко на повърхността и също предава кръгови панорами на ландшафта. За да се провери наличието на прах, нейните ракетни двигатели са били включени за кратко, при което не се е вдигнал забележим облак! По-късно обаче струпвания от космически прах действително са били открити на други места.

      21 декември 1968 г. Стартира Аполо-8 - първата пилотирана мисия, достигнала и установила се на окололунна орбита. Корабът прави десет обиколки около Луната за общо време около 20 часа и се завръща на Земята. Това е първата от трите репетиции, преди успешната мисия на Аполо-11. Следващата е Аполо-9 - първият тест за приземяване на лунен модул, но извършен в околоземна орбита.
      Последната репетиция е Аполо-10 - генерален тест, но без кацане на Луната. При тази мисия астронавтите Томас Стадфорд и Юджийн Кернан се снижават с лунния модул на височина 14 км над повърхността - най-голямото приближаване на хора до Луната, преди кацането на Аполо-11 само след два месеца!

      На 16 юли 1969 г. стартира Аполо-11. След тридневно пътуване корабът се установява на окололунна орбита. След 12 обиколки, лунният модул с Нийл Армстронг и Едуин Олдрин на борда се отделя от кораба и се снижава до лунната повърхност. Следва меко кацане в района на Морето на спокойствието. На знаменателната дата 20 юли 1969 г. Нийл Армстронг прави първата човешка стъпка на лунната повърхност. Малко по-късно на нея стъпва и Едуин Олдрин. Двамата остават там повече от два часа, поставят различни уреди и вземат образци от почвата. След това се завръщат с лунния модул на космическия кораб и се отправят обратно към Земята.

      На 19 ноември 1969 г., двама астронавти от мисията на Аполо-12 кацат в Морето на бурите. Освен изследванията, които провеждат, те вземат части и прибори от кацналия през април 1967 г. на Луната кораб Сървейър-3, за да бъде изследвано влиянието на неблагоприятните лунни условия върху тях.

      Мисията на Аполо-13 започва на 11 април 1970 г., но претърпява злополука. По време на полета към Луната става експлозия на резервоар с кислород. Прекъснато е електрозахранването. Екипажът е в опасност. Коръбът еднократно заобикаля Луната без да е извършено никакво кацане и се насочва обратно към Земята. Междувременно астронавтите се прехвърлят в лунния модул, за да се завърнат с него на Земята като със спасителна лодка. След много изпитания и драстични икономии на енергия, лишавайки се от топлина и други необходимости, астронавтите се завръщат на Земята в тежки условия.

      12 септември 1970 г. Стартира съветската станция Луна-16, която на 20 септември каца меко в Морето на изобилието и взема проби от лунния грунд до дълбочина 35 см. По команда от Земята, от станцията е изтрелян апарат, който се отправя обратно, носейки в себе си взетите проби. На 24 септември апарата се приземява успешно.

      На 17 ноември 1970 г. съветската станция Луна-17 оставя в Морето на дъждовете тежката 907 кг подвижна лаборатория Луноход-1, която се движи на колела в продължение на 11 месеца, управлявана с радиосигнали от Земята. Тя изследва 80 000 квадратни метра от лунната повърхност, като в 25 места извършва химически анализ на почвата. Ренгеновия телескоп, монтиран на лунохода, изследва ренгеновото излъчване на Вселената. Върху корпуса на лабораторията е монтиран отражател на лазерни инпулси. Чрез такива инпулси, изпратени от Земята и върнати от отражателя, е измерено точно разстоянието до Луната. От лунохода са заснети и предадени към Земята 25 хиляди снимки.

По-късно още няколко апарата от същото поколение кацат на Луната - автоматичните станции Луна-20, Луна-21 (с Луноход-2) и Луна-24 (1972 - 1976 г.)

      31 януари 1971 г. Изтрелян е Аполо-14. Астронавтите извършват две разходки по лунната повърхност, по време на които се правят изследвания и се събират 43 килограма образци. Изпробва се специална кола, с която двама души от екипажа се отдалечават на около 1.4 км от мястото на кацане.

      На 26 юли 1971 г. стартира Аполо-15. На 30 юли лунният модул с Дейвид Скот и Джеимс Ъруин на борда каца в западния край на лунните Апенини. В продължение на три дни астронавтите правят три разходки по повърхността със специален лунен автомобил Ровър-1, отдалечавайки се на около 5 км от базата. Заснети са много снимки, донесени са 77 кг. образци от скали и почва. Междувременно от космическия кораб е изстрелян малък изкуствен спътник на Луната, предаващ научна информация. Мисията трае 12 дни.

      16 април 1972 г. - Аполо-16. Мисията наподобява предишата. Трае 11 дни.

      На 7 декември 1972 г. е изстреляна последната мисия Аполо-17. Корабът достига до Луната на 11 декември. Лунният модул с двама души на борда каца на повърхността. Астронавтите в течение на 3 дни изминават разстояния от по 35 км. на ден, като събират 110 кг почва и лунни камъни. Аполо-17 е запланувана като най-мащабната мисия, но е прекратена преждевременно поради опасения от предстоящи мощни слънчеви изригвания. При такива изригвания, високоенергетичните частици биха облъчили фатално астронавтите върху незащитената от атмосфера лунна повърхност. Техните скафандри не могат да осигурят тази ефикасна защита, която ни осигурява озоновият слой на земната атмосфера!
      Така през всичките мисии на Аполо до Луната са събрани общо 382 кг. лунни образци, взети от пъвърхността и от дълбочина до 2.5м. Заснети са около 30 000 снимки, от корабите в орбита и непосредствено на повърхността.

      Днес пилотираните лунни мисии като че ли са малко позабравени, но едва ли може да се твърди, че по-нататъшните изследвания на Луната са безперспективни! Последната мисия, която потегли към Луната, е експерименталната европейска сонда Смарт-1, която има задачата да картографира подробно лунната повърхност. Тя бе изстреляна на 23 септември 2003 г., но ще навлезе в окололунна орбита чак през март 2005 г. Причината за това закъснение е в особената траектория, по която се движи сондата. Тя е снабдена с уникален икономичен йонен двигател, но със слаба тяга, който за цялото време на полета ще изразходва само 82 кг. газ ксенон!
      В по-далечно бъдеще Луната може би ще ни предложи много ресурси и различни удобства. Отдавна е популярна идеята за използването на лунни бази, от които ще стартират големи космически кораби на път към другите планети от Слънчевата система. Подобна е идеята от Луната да се обстрелват астероиди, представляващи заплаха за Земята.
      Освен реализирането на тези, засега твърде смели проекти, Луната може би ще ни предложи богата информация за процесите, развили се при формирането на Земята и Слънчевата система. Предполага се, че върху нейната повърхност могат да бъдат открити скални частици, долетели след сблъсъци на комети или астероиди със Земята, случили се в ранната история на планетата ни. Възможно е дори в тези частици да бъдат открити останки от първите земни микроорганизми!